-Съгласна ли си да те снимам?- попита я той.
Тя вдигна учудено поглед:
-Мен? Защо мен?
- Просто си стой естествено, точно както четеше , все едно няма никой и нищо около теб.
-Но какво му е интересното на такава снимка?
-НЕ разбираш. Просто беше така естествена и задълбочена. Погълната от това, което правиш.
-Не съм правила нищо особено.
-Но беше погълната от него. Схващаш? Това вече е рядко. Да се потопиш в това, което вършиш изцяло . Това е безценно.
- Вече не мога да го повторя. Разсея ме...
-Моля те, направи усилие.
-Да направя усилие да бъда естествена- не виждаш ли противоречието, така именно се губи естествеността. Когато се стремиш към нея целенасочено...
-Аааа, а можеше да стане великолепна снимка..
-Но за какво ти е снимката? Вместо да се потопиш изцяло в момента, ти се опитваш да го съхраниш и хванеш в няколко кадъра и именно така го губиш. И колкото по-щракаш, толкова по ти се изплъзва. Изтича като вода между пръстите... В старанието си да трупащ спомени, изгубваш единствения момент. ПРоцепът , в който можеш макар и за миг да се отдадеш изцяло без да мислиш...
-Мисля за теб постоянно....
-Изтичам през пръстите ти, не усещаш ли? Опитваш се да ме хванеш в снимка, но аз съм като водата... И не можеш да ме задържиш. Трябва да я изживееш, вкусиш, плуваш във водата, за да я усетиш. За да се превърнеш в част от нея. Не можеш да я разбереш, защото тя се мени непрекъснато. Всяка секунда е нова. Но усети е , обикни я, гмурни се, влей се в нея... И може би... Може би тогава ще се получи.
-Кое ще се получи?
-Дълбокото изживяване, когато няма да имаш нужда повече да мислиш, а просто ще бъдеш това, което си....Ще се потопиш в това, което вършиш.
-ТИХООО.Чуваш ли ромона? Чуваш ли тишината ?
Внимание. СКАЧАМ!!!!!!!
Пляяссс, цоооппп....
И вече нищо друго не съществуваше, освен водата...
18.03.2009 00:42
Сякаш живееш в паралелен свят, но вървим през едни и същи пътечки, дочуваме еднакви въздишки и шепоти. Днес, например, бях в любимия си театър. Не знам дали си позволила на това изкуство да те обгърне, но състоянието ми в салона е сякаш се рея на всичко и всички, само емоциите, засилени до красиво, сълзи и плач се бият и покланят накрая... Чувам. Скачай! Цамбур, и дъждът го измива... протритото.
За театъра, не съм ходила често, но мисля да поправя това скоро . А това, което написах ми дойде от истинска случка, защото един младеж наистина поиска да ме снима в един от парковете, където си бях седнала. А другото- просто въображението ми измисли :)
Хайде да скачаме всички :)
